ДИМИТЪР ФИЛИПОВ e роден е във Видин на 19 август 1939 г. Не пожела да се приобщи към литературното обслужване на онези, които определяха за какво може да се пише и за какво не може. Обичаше близката природа, полето, горите и българските села. Макар и безпартиен, бе привърженик на невъзможната идея за братство, равенство и справедливост. Търсеше, виждаше и ценеше човечността в отношенията между хората. Беше учител във Видин и в областта. Работил е в Общински и Окръжен съвет за култура - Видин, а преди това и като асистент по философия в Медицинска академия - Пловдив.
Повечето от творбите му не са публикувани приживе.
Напусна ни на 5 септември 2015 г.
ДИМИТЪР ФИЛИПОВ e роден е във Видин на 19 август 1939 г. Не пожела да се приобщи към литературното обслужване на онези, които определяха за какво може да се пише и за какво не може. Обичаше близката природа, полето, горите и българските села. Макар и безпартиен, бе привърженик на невъзможната идея за братство, равенство и справедливост. Търсеше, виждаше и ценеше човечността в отношенията между хората. Беше учител във Видин и в областта. Работил е в Общински и Окръжен съвет за култура - Видин, а преди това и като асистент по философия в Медицинска академия - Пловдив.
Повечето от творбите му не са публикувани приживе.
Напусна ни на 5 септември 2015 г.
След 2015 г. в Алманасите на Фондация „БУКВИТЕ” са публикувани следните негови разкази:
В ОЧНОТО ОТДЕЛЕНИЕ
Д–р Аспарухов отвори вратата на кабинета, огледа опашката от десетина нетърпеливи пациенти и каза строго:
– Да влезе, който е на ред!
Най-близкият до вратата се мушна вътре, след него малко колебливо се промъкна друг и трети направи опит да го последва.
Докторът присви сивите си рибешки очи:
– Я по-добре влезте всичките!
Неочаквано хората се стъписаха и почти не помръднаха. Погледът на доктора в тоя момент се оживи и заблещука.
– Влизайте без бавене! Без ба-ве-не!
Болните, макар и неохотно, влезоха вкупом.
Д–р Аспарухов блъсна вратата и я затвори.
– Та-ка! Ха сега седнете!
Но в стаята имаше само един стол за пациенти. Някаква стара жена го зае.
– А другите, другите? – попита високо той. – На главата ми ли ще седнете?... Хайде, марш навън! Веднага! Да се научите на ред!...
Започнаха да излизат. Някои се смееха хитровато, а на други физиономиите леко потъмняха. Всеки обаче знаеше, че д–р Аспарухов е полулуд и подобни неща се очакваха от него.
Полулудите по нашия край наричат полудняци. Полуднякът не е луд, но десет, двадесет... до петдесет процента, не е на себе си. Има доста такива. Живеят на свобода, работят, женят се и разбира се, понякога избушват...
Докторът бе слабоват физически и приличаше на постник. Нещо безцветно имаше във физиономията му. Напомняше избеляла снимка.
Преди няколко години жена му Ваня го напусна и се ожени за Геро Кочков. Не е имала късмет жената. Геро беше като хванат от гората – прост и грубиян, с дълги мустаци, вити като на коч рогата. И ги боядисваше черни! Когато беше сред хора, той се блъскаше с гърди пак така също като стар коч.
Непонятно беше по силата на какви закони и разпоредби д–р Аспарухов бе оставен да лекува болни. Беше очен лекар, офталмолог, и се говореше, че е добър диагностик. Но не му разрешаваха да прави операции или някакви очни манипулации.
На 8 март през нощта докторът беше дежурен в очното отделение и имаше лошо настроение.
– За всички има 8 март – говореше си той в студения коридор – само за мене няма!
Прехвърчаха големи снежинки. Скоро се стъмни. Болните си носеха вода в шишета за през нощта и се прибираха по стаите.
Очноболните се движат, разговарят като здрави, само дето не виждат добре. В стаите вечерно време до късно си разказваха всякакви истории, спомени, майтапи...
Докторът обичаше да подслушва до вратите дългите и интересни разговори.
В една от мъжките стаи някой не беше доволен от вечерята. Какво било това – постна картофена яхния!... Друг допълни, че вечерно време без хляб и яхния може, но без жена не може, и затова му е тежко да лежи тук.
– Кой ли ще е тоя ербап? – започна да се мръщи д–р Аспарухов.
После заговориха, че най-хубави кебапчета правят на гара Брусарци. Приготвял ги бай Петър на скара с дървени въглища. За да бъде вкусно кебапчето, голямо значение имало колко пъти се обръща.
Стана дума и за някой си Деветак Георгиев, също жител на Брусарци. Деветак бил много пълен, най-едрата част на тялото му бил коремът. Ходел малко разкрачено, като бързо и отсечено махал с ръце. Гледал благо и внимателно. Примерно, ще се загледа в някоя стена, но ще я гледа с такова умиление, като че ли е нещо извънредно интересно и скъпо за сърцето му. Кръстен бил Деветак, защото бил деветото дете поред.
По-нататък разговорът взе друга посока. Един каза, че е влашки зет и много интересни му били отначало тамошните хорá – от преди години. Роднини на жена му играели в дълги ризи-пропущанки, които стигали до глезените им и били обшити долу с нещо като дантели. Играели боси, с бомбета на главата и с бастуни в ръце!
Това предизвика друг да разкаже как Осман паша, като си предал сабята на русите, ги предупредил:
– Вие освобождавате българите, но не ги познавате добре. Ако двама човека от тях се борят за някаква кауза, двайсетина правят усилия да ги предадат!
Някой попита:
– Кой е дежурен тая вечер?
– Д–р Аспарухов.
– Леле, мале! Мирувайте, че може да отмъкне някой в тъмната стаичка!...
И хората се поутишиха.
Тогава д–р Аспарухов натисна бравата и влезе.
– Добър вечер – каза суховато той. – Има ли оплаквания?
Не. Нямало. Въобще никакви неприятности нямало...
Но докторът не бързаше да си тръгне.
– Тази вечер няма да празнуваме, а? – засмя се престорено той.
– Аз миналата година празнувах и заради тая! Четири пъти! Вкъщи, в предприятието, а после с баджанака ходихме там, дето работи моята жена и там, дето работи балдъзата...
– Ти какъв си? – намуси се докторът.
– Музикант съм. Кларнетист. Свиря в духовата музика.
– А откъде си?
– От Паздерско съм, но баща ми е от Крива патица.
– Името?
– Владо Шунтеров. Мене и децата ме познават!... Веднъж свирих на кръщенето на едно дете и после, втората година, като празнували рождения му ден, то попитало майка си: „А чичо Владо къде е?”.
– Добре, Владо, добре... – каза като че ли примирено докторът. – Сега се сещам, че твоята диагноза не е уточнена. Ще дойдеш с мене в тъмната стаичка. Ама облечи си халата, че там е малко хладничко!...
Д–р Аспарухов излезе.