Пиша от… не знам откога пиша.
Буквите научих в първи клас, но и отпреди това измислях истории.
Естествено, нашите ме наричаха лъжец и често ми се караха заради тях, но това не ме отказа. Сега се хвалят с мен – „Той е писател“, но всъщност няма много разлика. Аз измислям светове.
Чел съм… Какво ли не съм чел. Огромната библиотека от няколко хиляди тома на родителите ми изчетох като ученик. Някои класики не ми харесаха. После като пораснах, ги четох пак… Пак не ми харесаха. Явно четенето ми беше изградило вкус. След това продължих да купувам книги и да чета. Изчел съм повечето нашумели съвременни автори.
Имам любими жанрове като фантастиката, но тези книги чета за удоволствие. Другите ги чета, за да се науча да пиша.
Защо пиша? В началото пишех, за да изкарам демоните от себе си. После започнах да разговарям с тези демони, те ми разказваха най-различни истории. По-интересните записвах. После започнах и да ги издавам.
Издал съм три стихосбирки, с които не се гордея, и два романа за Самотата, които цитират постоянно из Фейса.
Но най-много се гордея с книгата си „Как да издадем книга (Как в България да напишем, издадем и продадем книга)".
Не знам защо изобщо ги четете тези откъси.
Такава скука, няма драма в това, няма разкъсващи страсти, терзания на героите. Само чиста и спокойна любов. Трябваше да остарея, за да я открия.
А, вчера получих интересно питане - Къде може да се намери книгата “Сара и други любови”. Аз се смях и едва обясних, че това не е книга, а по-скоро дневник и не смятам да го издавам. Хората казаха - “Ама много е интересно, искаме да го прочетем.”
Странно, Мария ги подкрепи. Тази зима ще ставам Графоман и ще пиша…
Трудно се пише за щастието. Преди си мислех, че щастието са някакви бурни разтърсващи страсти. А то се оказа нещо тихо и спокойно.
Не знам какво да пиша - Хубаво ми е, обичаме се…
Вървим през гората над Борисовата градина. Мария се е прилепила плътно до мен, а смяхът ѝ оглася несъбудилите се още от зимата дървета. Има особен смях, сякаш звънят камбанки. Аз съм с неизчерпаем запас от вицове, а поради разликата в годините ни, на нея всички ѝ звучат като нови и смехът ѝ залива всичко наоколо.
Сара, усетила щастливият момент се щура около нас. Подтичва напред, чака ни да я настигнем, после се връща – „Айде, бре, къде се бавите!“ и пак се затичва нанякъде. Изследва всички храсталаци, надлайва се с другите срещнати кучета и обикаля свободна наоколо. Усетила е, че не ни е до нея, колкото и да я обичаме.
Ние вървим хванати за ръка, Мария ту се прилепва до мен, ту подскача весело, като момиченце, каквото всъщност е. Говорим си за всичко и за нищо. Всъщност ние отдавна сме си казали всичко в дългите разговори на месинджър в зимните нощи. Сега пролетта цъфти около нас, изпълва ни, а ние щастливи от възможността най-после да поговорим на живо се потапяме изцяло в нея.
Дърветата едва са се раззеленили, по пътеката е мокро, има локви, но Мария даже не се вглежда в тях, а успява да ги заобиколи елегантно.
Сетих се за единствената подобна разходка, която имах преди години. Тогава не спряха да ми опяват за тази кална гора, за тези диви пущинаци и за какво изобщо се набутахме тук.
А Мария се чувства сякаш е у дома си. Има нещо самодивско в нея и това си личи не само по светлите ѝ очи, които често стават зелени от светлината.
Сара дотичва отнякъде с кална муцунка, но с безумно щастлив поглед. Вадя от раницата мокри кърпички и избърсвам лапите ѝ внимателно, преди да е оставила кални следи по червената рокля на Мария.
И Сара се чувства на мястото си. Тя е създадена да тича, да тича, а не цял ден да се излежава на спалнята. Замотава се из краката ни, после пак се затичва нанякъде с характерното за Джакръселите смешно кривене на задничето.
Щастлив съм. Отдавна не ми се беше случвало. Особено в тази тежка зима.
Наближаваме края на гората, колко е тази гора, един малък придатък към парка и трябва да преминем през тунела към „Мария Луиза“.
Подвиквам на Сара, която се надлайва с едно смело йоркширско териерче, наполовина по малко от нея. Тя притичва към нас, после бързо се връща за едни последни ласки с йоркширчето и кротко се оставя да и сложа каишката.
В тунела е опасно, има много колоездачи, които карат както си знаят. То и аз се оглеждам внимателно.
Хващам здраво за ръка Мария и внимателно преминаваме през тунела. Има много хора, топлото време е изкарало всички навън. След тунела тълпата завива надясно към Обсерваторията, но ние продължаваме напред, имаме нужда да сме сами.
Навеждам се да откача Сара от каишката.
Като се изправям усещам влага по устните си. Мария се е изправила на пръсти (няма да престана да излизам с миньончета, а уж ме влечаха стройни амазонки) и смело ме целуна по устните. След това се засмя и се затича по алеята, а червената ѝ рокля се развя като божур около нея.
Сара ме погледна, след което се затича да я настигне. Гледах как се отдалечават две щастливи деца, подскачайки едно около друго и попивах издайническата влага около очите си.
По едно време се забързах, защото те се бяха спрели и ме викаха. Щастието продължаваше…