„СЕИЗМИЧЕН РОМАН” разказва историята на работеща млада жена с успешна кариера и семейство.
След внезапен инцидент Александра се озовава в болница за спешна помощ, принудена да прекара дълги и мъчителни дни в болничното легло, заобиколена от страдание и болка. Наред с драмата на Александра, пред очите ни се завихрят много други истории. Пациентите от стая 8 страдат, борят се, крепят се един за друг и се надяват. Ще успее ли силата на духа да превъзмогне физическото страдание, да запълни емоционалните липси?
Историята препуска задъхано и трескаво през бездните на отчаянието и неверието, през съдби, срещи и раздели, между сеизмичните върхове и спадове на волята за живот, озарена от светлия полъх на надеждата, вдъхновена от една изневиделица избухнала, съвсем неуместна и може би неслучена любов.
Не бих си позволила за нищо на света да ви отегчавам с разни биографични подробности от рода на родила се едикъде си, учила едикакво си, работила и т.н.
Пък и да си призная, малко ми е трудничко с няколко думи да се самоопределя – вярвам, че още не съм завършена книга, която е лесно да разгърнем, опишем с няколко думи и сложим на рафта при останалите.
И така – ще се представя просто и кратко с няколко снимки, тъй като не обичам характеристиките, но вярвам, че човек е това, което прави, което обича, хората, които обича, местата на които е бил.
Човек е ролите, които играе – не съм го измислила аз, но смятам, че съм едно добро потвърждение.
И така – ето и някои от моите роли:
Майка и съпруга
-
Работеща жена
Последно, макар и не по важност. Страстен любител на орхидеите
Разбира се това представяне е твърде кратко, но надявам се да е поне толкова забавно, колкото на мен в момента.
Сега, докато подбирам снимките и пред очите ми летят разни моменти от доста драматичния ми живот напоследък, се опитвам да си представя вас – хората, които ще прочетете моето скромно представяне и моя роман. Защото аз го написах за вас – за да ви подаря тази история – за да ви разсмея, възторгна, ужася, разплача и защо не - да ви спечеля като приятели.
И като си представям вас – които щом четете това, в момента пулсирате с моите вибрации в една много водолейска честота, ми става много топло и уютно. И вълшебно. Все едно току-що съм си наляла чаша червено вино и предвкусвам тръпчивия му аромат.
Наздраве!
И да, приличаме си по разни нещица с моята главна героиня – Александра – за добро или за зло вие ще прецените.
Въпреки това не бих казала, че съм неин прототип – по-скоро тя е едно мое по-съвършено, по-завършено аз. Бих искала да умея да дишам като нея - с нейната борбеност, устрем, категоричност.
Ако разкрия повече за романа, се опасявам, че ще ви отнема колумбовската тръпка. Така че, вместо да го направя, ви пожелавам „Сеизмично четене и ...
„До нови срещи, Приятели!”
8-1 АЛЕКСАНДРА
Гръмко тракане на колела и мощно затръшване на врата на асансьор разтърсват замрелия болничен коридор, ослепен от отчаян луминисцент. Стенейки, болните се размърдват в съня си. Процесия бели престилки – приказлива и весела се насочва към стая 8 – оттам скоро изписваха и в момента има само две обитателки – 8-4 циганката Пилка и 8-1 „Пневмоторакс”, в цивилния свят наричана с царското име Александра.
Последната именно е единствената будна в този дори и за болницата съвсем нощен час поради най-обикновени физиологични причини – налага се да се изпишка – а това съвсем елементарно човешко действие за нея в последните дни е сложно съчетание от акробатика и изобретателност, така че общо взето – мисълта през намерението до крайния резултат правят поне 10 минути. Защо ли? Да не е лишена от крайник тази Александра, или няма тоалетна на етажа? Първото, слава богу, не, поне засега, а за второто няма как да знае, горката, тъй като вече втора седмица не е излизала извън стая 8, макар че ужасно би искала да го направи и макар да няма нещо на света, което да ненавижда повече от това простичко болнично легло, на което уви, е прикована с дрен, мушнат между ребрата и забит в левия ѝ бял дроб, така че просто няма как да стане, освен ако имаше херкулесовска сила да повлече дрена с цялата му машинария със себе си, но тогава пък строгият поглед на доктора със златните очила би я смачкал като заблуден комар. Заповядано ѝ е да не мърда от леглото, така че за да се изпишка, трябва да се протегне, да вземе подлогата от пода, ловко и бързо да я мушне под дупето като в същото време светкавично се завие с чаршафа, така че ако някой внезапно влезе в стаята, да не забележи сложните маневри, защото леглото е точно срещу вратата, а на Александра ѝ е останало все още някакво подобие на срам...
Най-големият ужас на Александра е влизащият отвън, който и да било той, да я завари така – седнала под чаршафа на подлогата. Странно е да водиш разговор, докато пишкаш в леглото, дори си е направо кошмар. Но все пак и кошмарът си има степени – и точно най-топ кошмарът се случи тая вечер – когато след серията акробатически номера беше вече успяла да подложи под нежните си части подлогата и тъкмо тогава процесията, возеща носилка с току-що оперирана, гръмко нахлу в стаята, на всичкото отгоре – начело с д-р Зоран, младият специализант, който редовно, по няколко пъти на ден идваше да провери как е Александра, защото именно той ѝ беше поставил дрена.
Уморен и угрижен, докторът разсеяно ѝ се усмихна, но тя пламна цялата и смутено изхлипа. Нямаше как да махне подлогата пред очите на всички и нищо не ѝ оставаше, освен да седи в тая глупава поза „на трона”, изчервена като домат и засрамена като напишкано дете и с чувството, че чаршафът е прозрачен и се вижда ... всичко.
***
8-4 Пилка
- Пилке, ами ти не можеш ли да дойдеш да потърсиш чорапи, аз няма как да я стигна тая чанта
Макар и след тежка операция, Пилка вече ставаше и ходеше по малко, обаче никак не обичаше да става, предпочиташе да си лежи, зяпайки в една точка, а като ѝ дотегнеше да лежи, се обаждаше по телефона на някой от многобройната си рода и започваше безкрайно и пискливо да каканиже плачливи жалби - как докторите я били „убили” - „уби’а мааа, мамооо, какооо, уби’а мааа, не моа мръдна, дъх немам, уби’а мааа” – така можеше да вие с часове, а ако Александра я помолеше да стане да угаси лампата, сърдито се тросваше:
- Ша я òгаса я, ма те после па ша а светнат, нема смисъл – и се обръщаше на другата страна
И сега пак се тросна
- Да бе, чорапи па сега, не ровим по чужди чанти я – и сърдито се обърна на другата страна
- Айде бе, Пилке, нали аз те моля, няма страшно – почти плачейки се провикна обърканата Александра с треперещ глас – вече чувствайки, че няма сили да държи ръката на бабката, за чорапи да се навежда съвсем не можеше и дума да става, искаше само да си легне, много ѝ се виеше свят.
Все пак стана Пилка, дотътри се някак до леглото на бабата, измъкна чантата, отвори я, поразрови леко, но на никъде не се виждаха чорапи и в същия момент се чу отново мощното хлопване на асансьора. Пилка подскочи като ужилена и учудващо пъргаво за състоянието си се озова до леглото си.
- Казáх ти я – в чужди чанти не рова, ти не, та не – и си легна и се зави презглава.
- Студено, студенооо, моля ви, стоплете меее
- Бабке, не знам, аз повече не мога да те държа, трябва да легна – почти в полусън измърмори Александра и усещайки причерняване пред очите, ужасена се вкопчи в ръцете на бабата в опит да се задържи...
- Ама какво става тук... – чуваше някъде отдалече – и отваряйки очи видя как младият доктор Зоран я тупа по китките и ѝ мокри слепоочията – А! Отвóри очи! Какво търсеше ти при бабата, мадам? – въздъхна с облекчение Зоран
- Оплакваше се, че ѝ е студено, държах ѝ ръцете – с мъка процеждаше думите през устата си
- Аха, ти понеже си добре, бабката ше оправиш – засмя се топло младежът – От упойката е, затова ѝ е студено, ти заспивай, остави я нея, ще пратя някоя сестра да ѝ метне още някое одеяло
- Не, не, те само се карат, моля те, помогни ѝ ти – погледна уплашено Александра
- Е какво да направя? – объркано вдигна рамене Зоран
- Само от чантата ѝ едни чорапи извади, аз ще я обуя, моля те!
- Абе, момиче – разсмя се докторът
- Моля те! – пак го погледна безпомощно Александра
- Е, хубаво, ше я обуем бабата – докторът намери чорапи, обу бабата, зави я, пипна ѝ челото – Всичко е наред, не се тревожи – постави силната си ръка с изящни дълги пръсти на челото на Александра – тя ще се стопли, а ти заспивай, трябва да почиваш
- Добре, докторе – усмихна му се благодарно момичето – Благодаря ти – протегна се и му стисна ръката – съвсееем малко по-дълго от необходимото.
Зоран пак вдигна рамене, объркано се усмихна, отвори уста като че ли да каже нещо, но изведнъж се изчерви и забързано излезе.
Александра се протегна блажено – за пръв път с леко сърце може би откакто преди две седмици внезапно се беше озовала в болницата и потъна в дълбок оздравителен сън, а на сутринта объркано се питаше сънувала ли е, или не, как младият доктор няколко пъти през нощта влиза леко като котка, на пръсти доближава леглото на бабката, мери ѝ пулса, нагласява системите, мята допълнително одеяло, а после застава до нейното легло, стои неподвижно и дълго я гледа как спи, изведнъж се отправя рязко към вратата, но малко преди да излезе лекичко, крадливо посяга към обутото в бяло чорапче стъпало, което се подава изпод чаршафа, нежно го докосва, усмихва се хлапашки и бързо излиза.
***
Навън вилнееше сутрешният свиреп вятър, една октава по-зловещ. Както си гълташе жадно цигарения дим, усети неясно чувство за тревога да пропълзява по настръхналите ѝ от студа крака. При всяко вдишване я пробождаше странна болка вляво, която скоро не се беше обаждала, а от кафето ѝ загорча и изведнъж ѝ се пригади „Уф, така и не отидох на кардиолог, явно си има проблем с това сърце” – но болката се засилваше заедно с гаденето и накрая хвърли цигарата и тръгна да влиза. Макар че вече не пушеше, отново при всяко вдишване на въздух силно я срязваше вляво, така че дори ѝ стана трудно да ходи, а в устата си усещаше горчилка, като че ли всеки момент ще повърне „Ами направо да ги спирам тия цигари, не стига, че са скъпи”. Покатери се някак в асансьора, слезе на третия етаж, добра се до бюрото си, опитвайки се да не обръща внимание на все по-острата и постоянна болка. Имаше да довършва спешен документ, баш сега ли намери да я боли. Като седна да пише обаче, пред очите ѝ затанцуваха черни кръгове, пригади ѝ се още повече, а болката стана така непоносима, че едва се сдържа да не изпищи. Опита се да се облегне, да се извърти някак, но не – гадната режеща болка не отшумяваше, а напротив – засилваше се, при всяко поемане на въздух я срязваше, ужас! изобщо не можеше вече и да поеме въздух, а с отворена уста, като риба на сухо скимтеше. Започна да я обзема паника „Получавам инфаркт, какво друго...” – все пак се опита да се усмихне, да не стресне колежките, макар че по-скоро го усети като гримаса.